Полунощ  е. Седя на терасата и  чета вестник. Никаква лампа не свети. Слънцето уж полегна зад високите комски върхари, а пак се понесе нагоре. Явно не му се спи…Сега са БЕЛИТЕ НОЩИ! Не ми се спи и на мен.  Натрупаните впечатления и породените от тях мисли, идват толкова бързо в главата ми, че чак не мога да ги хвана. Само от няколко месеца съм в Благоево – Коми АССР. Годината е 1986-та. В дома на културата денонощно е оживено. Денем -  ученически самодейни колективи а вечер -  работнически. За прегледа на художествената самодейност, само в Благоево подготвяме 103 колектива с над 1300 самодееца.

  Репетициите вървят нон-стоп, по график.  За битовия оркестър е ясно – на разположение са 24 часа в денонощието. Щом има кой да репетира. Репетиционните зали не стигат.  Гайда,кавал, гадулка, тамбура и тъпан звучат над тайгата. Комплект от България. Пет  превъзходни музиканти, свирили и в Странджанския ансамбъл. Сега худ. ръководител на оркестъра е Цвятко. А как свирят само!!! Сложи и малко носталгия от 4000 километра за България и ще разбереш, защо хората през деня са на работа в гората, долен склад, РМЦ-то, пароцентралата или ОРС-а, а вечер са на репетиции в дома на културата.

Носталгията и в мен бушува и стяга сърцето ми. Току ме подбутва да се понеса направо през тайгата – към Пловдив. Старите комяци, казват:”Най-трудни са първите 6 месеца. После се свиква”.  Колко се свиква не знам. Но не рядко има хора дето си тръгват, ей тъй, направо  през тайгата. Ще рече не  им издържат нервите – психясват.. Моя екип в дома на културата му беше намерил колая. Работа. Денонощна заетост, физическа и душевна. Но право да си призная, по някога издебвах в дома да е по тихо и пусто и слизах под сцената. Там си бяхме направили Клуб на самодееца.  Кафе заведение  със сепаренца, видео и 50 места. Та като ме стегнеше „шапката”, издебвах да няма никой,  слизам там и крещя.Ама крещя ви казвам. И то така силно, като че ли ще ме чуят чак България… Правят го и други. С една дума от психична гледна точка положението хич не беше розово. За това  ръководството на Горско промишлено предприятие  (ГПП) Благоево в Коми АССР,   си имаше собствени традиции. Освен празниците, спортните състезания и художествената самодейност, организираше задължително среща с  почти  всеки новопристигнал.

Приема ги, значи, директора на ГПП-то  Любомир Цинцев в кабинета си. От дясната му страна  - Партийния секретар (първо др. Овчаров, а после др. Андонов). От лявата страна – Профпредседателя (заварих Георги  Шопов, а оставих  първия герой на социалистическия труд  Васил Джигрев). След профпредседателя – Комсомолския секретар (заварих и оставих Трифон Трифонов, светла му памет – научих, че починал като  Директор на информационния център в Сливен в разцвета на силите си).

И така провежда се с тях беседа и се преценява на каква работа да бъдат устроени новопристигналите…   Най-напред взема думата партийния. Разяснява и той повелята на Партията и честта която им се пада за укрепването на българо- съветската  дружба.Прознася си речта и преотстъпва думата на Профпредседателя.

-   Момчета, казва им той, примерно – трябва да знаете, че дървесината е стратегическа суровина. Тя се нарежда непосредствено след диамантите, златото и нефта. Имайте в предвид, че до сега  сме изсекли и изпратили в България и директно за износ от тук, повече дървесина отколкото са всички гори в България.  Тук условията са трудни, работата е тежка и специфична. За това сме организирали и наставничество, с цел подпомагането в адаптациата и обучението на младите.

Така предава щафетата на Комсомолския. Представя Трифон на младоците условията за забавления и спорт, Дома на културата -  с кинозала за 650 посетители, репетиционни зали, библиотека, радиовъзел   и т.н., Дискотеката – за 200 човека, Спортаната зала, магазинната мрежа, трите стнола за прехрана и изградените със собствени сили клубове  в доста  бригади  и цехове.

Кой какво говори от тях тримата няма особено значение. Всеки новопристигнал вече знае, че най-важно е какво ще разпореди директора.  Четворката е ръководство, ама става каквото каже директора.

-         Ти момче, за какво си дошъл в Коми? – пита обикновено Цинцев.

-         Ами аз, другарю Директор, къща  съм започнал да правя, но парите свършиха. Не мога да я довърша. Нямам пари за майстори.

-         Добре момче! Утиваш ли в гората? Там се изкарва най-много. Още първите  шест месеца ще почнеш да изпращаш, а до година ще се оправиш майсторите.

Така новопристигналия е назначен в гарата като секач.

-         А, ти бе момче,, семеен ли си? О къде си? Какво те води насам? – пита  Цинцев следващия.

-          Аз др. Цинцев съм от Пловдив. Женен съм с две деца. Под наем живем и парите не стигат. Иска ни се за апартамент да съберем.

-          Колко са големи децата? – пита директора.

-         Малкия е втори клас, а големия в пети.

-          С какво образование е жена ти?

-          Хранително-вкусовия техникум е завършила.

Тук вече се включва и комсомолския.

-         С художествена самодейност нещо да се е занимавала?

-          А, в танцовия състав на градския профсъюзен дом  играехме и двамата. Там се запознахме.

-          Тя не иска ли да дойде на работа тук в Коми с децата? Имаме две детски градини и  руско училище с изучаване и на български език.- пита и профсъюзния.

-           Е иска, подадохме документи, но в София, в ДСО „Дърводобив и строителство” ни казаха, че няма места за жени.

-          Ясно отсича Цинцев.- Пишете го  на Долен склад и да и  изпрати телеграма, ще я назначим от тука. Ще видим в столовете или в магазинната мрежа.

-         Ами ти бе,  за какво си дошъл? Семеен ли си? – обръща се  Цинцев към  следващия.

-          Не съм семеен, другарю Директор, но съм дошъл да уча и  кола да си купя.

-           Добре! Какво ти е образованието?

-           Механо-техникум съм завършил.

-            Пишете го в Ремонтно-механичен цех! – разпорежда Цинцев и минава към следващия младеж. – Та за какво си дошъл?

-            Аз апартамент  и кола си имам. Не съм женен. Двама приятили  тръгнаха и аз с тях тръгнах.

Не довършил още младия наконтен младеж и  Цинцев го прекъсва:

-         Ти момче, тука, работа нямаш. Най-добре си вземай пътя и обратно за България, докато е време. Да не стане тъй неустойки на договора да изплащаш.  Просто няма да издържиш. И го отпраща.

Ей така, директора на ГГП Благоево Любомир Цинцев,  беседваше с  новопристигнали и разпореждаше, кой в гората, кой на долен склад, кой в асфалтовата база или на щипите, кой в пароцентралата  или в РМЦ-то да се труди през следващите  години. Потичаше времето за новоназначения,  като  водите на пълноводната река  Вашка.  Белите нощи се сливаха с дните, и на повече от 4000 километра, над 30 хиляди Българи, осъществяваха мечтите си.

На работа, в квартирата, в дома на културата и докато се усети минали първите шест месеца – той свикнал . Минава лято, минава есен, проточва се зимата. Притръпва. Гледа посъбрал рубли. Хайде вика си да остана още една година и като се огледа 3-4 години минали, а за някои даже и 20.

Така неусетно Коми става съдба на хилядите българи  и остава завинаги в сърцата и!

(Ще последват “Есен в Коми”, “Северно сияние”  или “Зима в  Коми” и “Разпутица”)

октомври 14, 2008 от гравитон